На днешната дата през 1345 година героично на бойното поле загива Момчил Войвода
На днешната дата 7 юли 1345 героично умира българският болярин и средновековен държател в Родопите и в Беломорска Тракия и Средиземноморието Момчил Войвода.
През юни 1344 г., защитавайки владенията си от турските нападения, Момчил атакува и побеждава турците в Битката при Бистонското езеро (Порто Лагос) като възпламенява турския флот – изгаря 3 от 15-те турски кораба, като през нощта изпраща кораби, които възпламеняват закотвените плавателни съдове на врага, разрушава охраняващия ги турски отряд, разрешил си да дебаркира на неговия беломорски бряг и избива 250 турци. Така стартира войната с Умур бег и византийския му съдружник, императорът Кантакузин. Те с огромни сили незабавно нахлуват в беломорската страна на Момчил, само че той не се стряска, а маневрирайки с дружината си съумява да изненада при започване на юли 1344 императора настрана от турските му съдружници, до момента в който е на лагер при Гюмюрджина до руините на Месина (Миноспол) и да му нанесе мощно проваляне. Византийците са разрушени, Кантакузин е ударен с меч по главата, конят му е погубен и той по знамение се избавя от плен. Поражението кара византийците да се изтеглят от Момчиловите владения. Част от пленените знатни византийци, доближени на Кантакузин, са изпратени от Момчил като подарък в Константинопол. Зарадваното константинополско регентство незабавно изпратило знаците на обещаното деспотско достолепие.
Карта на Балканите към 1340 година. България към този момент е с територия, колкото една четвърт на днешната.
Както позволява Пл. Павлов, евентуално същата година или при започване на идната се Момчил дами за знатна българка от Търновското царство, което го прави съдружник на цар Иван Александър (1331 – 1371). Фолклорът я назовава Рада и Видосава, само че исторически сведения по какъв начин се е казвала не са открити. Според Пламен Павлов между Момчил и българския цар съществува избрана съгласуваност на дейностите.
През май 1345 г. Умур бег, лидер на селджуците от бейлика Айдън и съдружник на византийския император Кантакузин, идва от Мала Азия на Балканския полуостров с желанието да потърси сметка на Момчил за претърпените в предходната година провали. След огромна подготовка обединените войски на Умур и Кантакузин се насочат против Момчиловата страна. Силите са изрично в тяхна изгода – единствено турците са 20 000, против тях Момчил може да опълчи своята войска от 5000 конници. При това състояние родопския челник се пробва да договаря като предлага да одобри върховенството на Кантакузин, само че среща безапелационен отвод. Момчил разчита на яката цитадела Перитор (Боруград), близо до Бяло море и от Царево (Ксанти). Населението на Перитор обаче прави изменничество в последния миг и когато Момчил идва с армията си пред стените на града, не го позволява вътре. Приета е единствено брачната половинка му, ескортирана от братовчед му Райко с 50 боеца. Периторци афишират, че градът ще бъде премия за спечелилия в борбата пред стените на града. Момчил взема решение да одобри борбата с превъзхождащия го 4 – 5 пъти съперник, като се отхвърля от донеслата му триумф предходната година тактичност на маневриране и изненадващи набези против разединени сили на съперника. Няма пояснение за това негово решение, което се оказва тежка стратегическа неточност. С неразумна смелост той разпростира отряда си пред стените на крепостта, защитавайки се от обход и удар в тил с нея, и чака нападението на съперника.
На 7 юли 1345 строеният пред стените на Буруград отряд на Момчил е нападнат е от многочислени турски предни сили, които отхвърлят българите и уверени, че са победили, се пръскат да мародерстват в покрайнината. Когато идват основните сили водени от императора и Умур бег те сюрпризирани виждат пред себе си строена в цялостен военен ред сякаш разрушената българска армия и са принудени също да се строят за пердах. В центъра са елитните турски и ромейски елементи, командвани персонално от императора, дясното крило от леко въоръжени турци командва Умур бег, а на лявото са лековъоръжените византийци. Противно на упованията офанзивата стартира не голямата турско-ромейска войска, а войните на Момчил. Те удрят с огромна сила центъра и се врязват в противниковата армия, само че подавляващото числено предимство си споделя думата и надълбоко ешелонираните редове на съперника въпреки да се огъват, не са пробити и устояват на удара. Те на собствен ред се пробват да настъпят, само че в този момент българите твърдо и дълго устояват на техния многоброен напън. Сражението е дълготрайно и доста яростно, дълго не е ясно кой ще надделее, последователно обаче българите са изтласкани в към стените на Буруград където не могат да водят пердах в конен строй. Момчил пръв слиза от коня и както постоянно персонално повежда следващата офанзива като се хвърля пешком извадил меча си против приближаващия съперник, изумлението и възхищението на турци и ромеи от храбростта и силата му остава записано в стиховете „ Деянията на Умур паша “ на Енвери и хрониката на Кантакузин. Боят е яростен и никой от българите не мисли да отстъпва пред пълчищата турци и византийци, само че Момчил пада в багра и това дефинитивно взема решение изхода му. Дори врагът му императора споделя в писанията си, че плакал над посеченото му тяло оплаквайки непоколебимия му дух и изключителната му персона. Тай заповядва дамата на Момчил ескортирана от Райко и българите да бъде пропусната свободно с всичките си скъпоценности до границата с Търновското царство, откъдето очевидно тя е родом.
През юни 1344 г., защитавайки владенията си от турските нападения, Момчил атакува и побеждава турците в Битката при Бистонското езеро (Порто Лагос) като възпламенява турския флот – изгаря 3 от 15-те турски кораба, като през нощта изпраща кораби, които възпламеняват закотвените плавателни съдове на врага, разрушава охраняващия ги турски отряд, разрешил си да дебаркира на неговия беломорски бряг и избива 250 турци. Така стартира войната с Умур бег и византийския му съдружник, императорът Кантакузин. Те с огромни сили незабавно нахлуват в беломорската страна на Момчил, само че той не се стряска, а маневрирайки с дружината си съумява да изненада при започване на юли 1344 императора настрана от турските му съдружници, до момента в който е на лагер при Гюмюрджина до руините на Месина (Миноспол) и да му нанесе мощно проваляне. Византийците са разрушени, Кантакузин е ударен с меч по главата, конят му е погубен и той по знамение се избавя от плен. Поражението кара византийците да се изтеглят от Момчиловите владения. Част от пленените знатни византийци, доближени на Кантакузин, са изпратени от Момчил като подарък в Константинопол. Зарадваното константинополско регентство незабавно изпратило знаците на обещаното деспотско достолепие.
Карта на Балканите към 1340 година. България към този момент е с територия, колкото една четвърт на днешната.
Както позволява Пл. Павлов, евентуално същата година или при започване на идната се Момчил дами за знатна българка от Търновското царство, което го прави съдружник на цар Иван Александър (1331 – 1371). Фолклорът я назовава Рада и Видосава, само че исторически сведения по какъв начин се е казвала не са открити. Според Пламен Павлов между Момчил и българския цар съществува избрана съгласуваност на дейностите.
През май 1345 г. Умур бег, лидер на селджуците от бейлика Айдън и съдружник на византийския император Кантакузин, идва от Мала Азия на Балканския полуостров с желанието да потърси сметка на Момчил за претърпените в предходната година провали. След огромна подготовка обединените войски на Умур и Кантакузин се насочат против Момчиловата страна. Силите са изрично в тяхна изгода – единствено турците са 20 000, против тях Момчил може да опълчи своята войска от 5000 конници. При това състояние родопския челник се пробва да договаря като предлага да одобри върховенството на Кантакузин, само че среща безапелационен отвод. Момчил разчита на яката цитадела Перитор (Боруград), близо до Бяло море и от Царево (Ксанти). Населението на Перитор обаче прави изменничество в последния миг и когато Момчил идва с армията си пред стените на града, не го позволява вътре. Приета е единствено брачната половинка му, ескортирана от братовчед му Райко с 50 боеца. Периторци афишират, че градът ще бъде премия за спечелилия в борбата пред стените на града. Момчил взема решение да одобри борбата с превъзхождащия го 4 – 5 пъти съперник, като се отхвърля от донеслата му триумф предходната година тактичност на маневриране и изненадващи набези против разединени сили на съперника. Няма пояснение за това негово решение, което се оказва тежка стратегическа неточност. С неразумна смелост той разпростира отряда си пред стените на крепостта, защитавайки се от обход и удар в тил с нея, и чака нападението на съперника.
На 7 юли 1345 строеният пред стените на Буруград отряд на Момчил е нападнат е от многочислени турски предни сили, които отхвърлят българите и уверени, че са победили, се пръскат да мародерстват в покрайнината. Когато идват основните сили водени от императора и Умур бег те сюрпризирани виждат пред себе си строена в цялостен военен ред сякаш разрушената българска армия и са принудени също да се строят за пердах. В центъра са елитните турски и ромейски елементи, командвани персонално от императора, дясното крило от леко въоръжени турци командва Умур бег, а на лявото са лековъоръжените византийци. Противно на упованията офанзивата стартира не голямата турско-ромейска войска, а войните на Момчил. Те удрят с огромна сила центъра и се врязват в противниковата армия, само че подавляващото числено предимство си споделя думата и надълбоко ешелонираните редове на съперника въпреки да се огъват, не са пробити и устояват на удара. Те на собствен ред се пробват да настъпят, само че в този момент българите твърдо и дълго устояват на техния многоброен напън. Сражението е дълготрайно и доста яростно, дълго не е ясно кой ще надделее, последователно обаче българите са изтласкани в към стените на Буруград където не могат да водят пердах в конен строй. Момчил пръв слиза от коня и както постоянно персонално повежда следващата офанзива като се хвърля пешком извадил меча си против приближаващия съперник, изумлението и възхищението на турци и ромеи от храбростта и силата му остава записано в стиховете „ Деянията на Умур паша “ на Енвери и хрониката на Кантакузин. Боят е яростен и никой от българите не мисли да отстъпва пред пълчищата турци и византийци, само че Момчил пада в багра и това дефинитивно взема решение изхода му. Дори врагът му императора споделя в писанията си, че плакал над посеченото му тяло оплаквайки непоколебимия му дух и изключителната му персона. Тай заповядва дамата на Момчил ескортирана от Райко и българите да бъде пропусната свободно с всичките си скъпоценности до границата с Търновското царство, откъдето очевидно тя е родом.
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ